Франсоаз Долто отговаря на въпроси на публиката

ВЪПРОС: Вие споменахте за индуктивния глас на другия. Може ли да развиете тази идея по отношение на глухонемите деца?

          
Ф. Д.: Вродено глухите деца изобщо не са неми. Глухите са много приказливи, но не с това, което се чува, не с модулациите на гласа, които ухото чува; има някои, които чуват звуци, вибрации и които не са глухи за всичко. Във всеки случай те живеят изцяло с езика, с визуалния език, с езика на обонянието, на ритъма, на мимиката, на жестовете.

          
Някои деца са глухи и слепи. С тези деца може да се работи, аз самата съм работила с такива деца, дори с деветнадесетгодишни, тогава, когато ги смятаха за умствено изоставени.

          
Тяхното средство да различават другия е обонянието и допирът. С тях може да се общува много добре, особено когато са малки.

          
Още по-добре би било, ако родителите, чието дете е глухо, знаят, че то също общува чрез език, така както и чуващото дете – не чрез вербален език, но с езика на мимиките, на съучастието, на радостта, на мъката, на отношенията между психиките и чрез жестомимичния език на своята народност, ако родителите се научат да разбират този език. Ако родителите могат да научат жестомимичния език заради своето дете, това би било много добре, разбира се, но е много важно също, ако те могат да общуват от разстояние чрез мимика и във всеки случай да влизат в контакт с детето си чрез всички възможни начини извън вербалния чуваем език.

          
Глухите деца живеят непрекъснато в магичен свят. Например майката чува колата на мъжа си, който си идва: тя отива да го посрещне на вратата. Детето, което е виждало бащата да влиза, когато майката отваря вратата, тръгва да отвори само вратата, за да влезе бащата, и тогава изпитва ужасна безпомощност. То си мисли, че никога няма да може да предизвика появата на бащата, защото не му е обяснено, че е глухо. Не се казва на децата, че са глухи, което е груба грешка.

          
На всяко дете с недъг трябва да му се каже веднага какво му има, в момента, в който бъде установен.

          
Когато му се каже за недъга, щом той бъде установен, детето може да бъде възпитавано по друг начин, защото, след като знае, то няма да страда от усещане за непрекъснато безсилие. То разбира в какво се състои неговата инвалидност, благодарение на което може да я компенсира с другите си сетива, с други средства за общуване, които при него са много по-изострени в сравнение с тези, които не страдат от такава недъгавост.

          
Всъщност ние слизаме по стълбищата с очите си. Остарявайки, все повече си даваме сметка за това. Живея от четиридесет години в същата сграда, със стълбище, което познавам добре, но когато токът спре, се хващам за перилата. Изглежда, че обикновено слизам по стълбите с помощта на зрението си.

          
Глухото дете има много по-зорък поглед за всичко означаващо: нюансите, лицата, а също така съществува и обонянието. Всички ние като живи същества излъчваме специфична миризма. Миризмата ни се променя според чувствата, които изпитваме, и малките деца, чието обоняние подлежи на развитие, когато усещат лицата от разстояние, разпознават по този начин близките, ако не ги виждат или не ги чуват. Това е валидно за глухите деца. Двойки мозъчни нерви командват зрението и слуха ни. Когато слушаме надясно, не можем да не обърнем очите в същата посока. Детето, което няма слух, за да чува, слуша с очите си, ако можем така да се изразим, с усещането си за допир, като с радар.

          
Може би сте чели свидетелства на слепи, които се ориентират в пространството посредством нещо подобно на радар. Веднъж Ж., ослепял на стари години, открива, че започва напълно да се ориентира в пространството, в което се намира, чрез усещането си за дълбочина и ширина на стаята благодарение на несъзнаван дотогава радар, който изведнъж го повел. Прочетох много интересна книга, излязла през двадесетте години на ХХ в., написана от ослепял по време на войната човек, който се чувствал „загубен” до деня, в който изведнъж получил това усещане. Сляп по рождение споделил с него за такава възможност. Той си казал: „За мен ще е невъзможно, бях много възрастен, когато ослепях (той ослепял по време на войната от 1914 г.).” Въпреки всичко един ден, както се чувствал загубен в самотата си сред шума на тълпата, редом с група слепци като него, изведнъж се почувствал като „понесен”, като че ли бил изпаднал в състояние на безсъзнание. И тогава получил възприятие за „радар”, за стени отдясно и отляво. На едно място усетил зелени растения, които трябвало да притъпяват звука. Попитал другите около себе си, които страдали по-отдавна от слепота: „Ами да, му казали те, чудесно, ето че и ти се сдоби с радар. Сега вече бастунът почти няма да ти служи, доверявай се на твоя радар.” Звучи невероятно.

          
Глухите деца могат с помощта на зрението си да разбират хората, те имат възприятие за допир, обоняние и несъзнаван жестомимичен език. И разбира се, има още по-добро средство, а именно съзнателният код, наречен „език на знаците”; те могат да го научат и родителите, които го овладеят да им говорят на него.

          
Дете, което общува с родителите си от самото си раждане, ще се адаптира много по-лесно в обществото, най-вече в обществото на глухите, които си служат с езика на знаците, като в същото време ще се чувства сигурно в обществото на чуващите. По-късно на четири-петгодишна възраст, ще се види как да бъде обучено на този друг, втори език (първият е езикът на знаците), вербалния език на неговата страна, при нас французите това е езикът, говорен и четен по устните.

Източник: Франсоаз Долто - "Всичко е език", ИК "Колибри", 2006