Как да идентифицираме СОП

Какво са деца със специални образователни потребности (СОП)? 

Специални образователни потребности (СОП) е официален термин. С него се описват нуждите на дете, което има затруднения или увреждане, което прави ученето по-трудно в сравнение с другите деца на същата възраст. 

Едно на пет деца има СОП по време на училищните си години. СОП покрива голяма част от затруднения и увреждания. Децата могат да имат много обширни или специфични проблеми. Например, едно дете може да има затруднения в определена сфера от ученето, като числа или букви. Или може да имат затруднения при остановяването на връзки с други деца или възрастни. 

Какво да направя, ако смятам, че детето ми има СОП? 
Вие познавате детето си най-добре от всички. Ако то все още не ходи на училище, не чакайте до следващия профилактичен преглед – посетете личния лекар на детето и се консултирайте с него. Ако детето ви посещава предучилищна или вече е започнало училище, се свържете с неговия учител. 

Поговорете с учителя относно:

• защо смятате, че детето ви има СОП; 
• дали напредва със същото темпо, с което и другите деца; 
• какво може да направи училището, за да ви помогне; 
• какво можете вие да направите, за да помогнете. 

Източник: http://www.bbc.co.uk/schools/parents/identifying_sen/

Темпъл Грандин говори в TED

Това е едно клипче, на което Темпъл Грандин говори на тема: "Светът има нужда от най-различни умове". Както винаги естествена и забавна, говори за това как функционира мозъка на човек с аутизъм и за способността й да мисли в картини: http://www.ted.com/talks/lang/bg/temple_grandin_the_world_needs_all_kinds_of_minds.html

За силата на думите, за разговорите с новородени и за бъдещето на възпитанието. Интервю със световноизвестния психотерапевт Мириам Сежер

От Рубен Лазарев, фотография: Рубен Лазарев

Мириам Сежер ( 1952) е детски психиатър и психоаналитик, ученичка и последователка на Франсоаз Долто. Съоснователка и президент на организацията „Каузата на бебетата“, кавалер на Ордена на Почетния легион. Световноизвестна е с поразителните резултати от терапевтичната си практика с новородени и малки деца чрез “лекуването с думи”.  

- Здравейте г-жо Сежер! Гостувате ни във връзка с дните на Мадам Франсоаз Долто* в България, както и по случай излизането на Вашата книга “Думи, за да се родиш”. Преди читателите да са я купили, разкажете със собствени думи за нея?

М. Сежер:  В книгата става дума за срещата на живота ми – за срещата с Франсоа Долто. За това, как от тази среща и последвалото взаимодействие в мен покълнаха основите на моята работа... 

Като психоаналитик, Долто работеше със съвсем малки деца, направо бебета, като в работата използваше силата на диалога и на словото. Като асистент на нейните консултации установих, че ефектът от нейния директен контакт с децата е поразяващ. И тогава си зададох въпроса ‘Защо трябва да се чака тези бебета да имат проблем, за да се реагира?’ В мен се породи желанието да работя с новородени. За да се случи това, трябваше да намеря родилен дом, който да ме приеме, което никак не беше лесно. Но успях и след 23 години съм още там. 

Установих, че когато с правилни думи и поведение, обръщаме внимание на едно човешко същество още от самото му раждане, това има зашеметяващ ефект. Би довело до още по-голям резултат, ако казваме на детето не това, което искаме в момента, а това, което то има нужда да знае. Това е моят начин на работа. 

- Срещали ли сте някой друг преди това, който да импонира на идеите Ви?

М. Сежер:  Да, разбира се, срещнах много други хора – личности, които ме впечатлиха и с които работих и работя все още; също такива, които аз обучих и формирах като професионалисти. През 1995 г. създадох асоциация с име „Каузата на бебетата”. Оттогава ние сме голям екип, който работи заедно в различни проекти, свързани с книги (издали сме около 20 заглавия); организираме и участваме в различни конгреси - национални и международни. Срещаме се и работим по време на пътувания и на конференции в чужбина, в работни групи и в радиото - имаме свое предаване.

- Вие сте кавалер на Почетния легион. За какви заслуги сте го получили?

М. Сежер:  (Видимо се засрамва) За моята работа с децата в родилния дом и за въздействието, което това оказа на национално и международно ниво; за цялостната ми кариера. 

- Какъв дял заема психоанализата в личния Ви живот или те се сливат? 

М. Сежер:  Психоанализата беше първо частният ми живот. Прочетох Фройд, когато бях на 15-годишна възраст и това не беше никак случайно. Това определено се случи, защото търсех нещо. След това започнах лични анализи. Твърде рано се заех професионално с психоанализа, защото следвах за психиатър и много отрано знаех, че въпреки, че следвам медицина, всъщност ще стана психиатър. 

В моето професионално битие, в един момент специализирах психоанализа на деца. На 20-годишна възраст имах докторска степен по детска психоанализа. Трябва да си призная, че младите ми години ми дадоха възможност и време да експериментирам в работата. 

Все пак, слушайки всичко това трябва да знаете, че има една голяма част от личния ми живот, която коренно се различава от професионалния. Занимавам се с музика на високо-професионално ниво. Завършила съм Парижката консерватория. Дълго време се колебаех между двата занаята. В крайна сметка децата спечелиха. Специално моите деца спечелиха много, защото е много по-лесно да имаш майка – психоаналитик, а не майка – професионален музикант, която живее по хотелите. Не знам дали ме разбирате...

- Разбирам. Майка ми е диригент и твърди същото.

М. Сежер:  Не без основание, сигурно. Това е призвание - като да бъдеш призван. Въпреки, че не съм музикант, никога не изоставих заниманията си с музиката и тя, знаете ли, помага ми да постигам душевно равновесие.

- Преди малко споменахте за експериментите в работата. А в личния живот? Предприемала ли сте авантюрата в личния си живот да контролирате своето несъзнавано – несъзнаваното съгласно Юнг – в личния си живот?

М. Сежер:  Това е априори дефиницията на психоаналитика. Да. 

- Смятате ли, че човекът в съвременния западен свят трябва да използва психоанализата във всекидневния живот. Като имаме предвид, че всички комуникационни проблеми са следствие от неразбирането на човека отсреща, смятате ли, че психоанализата трябва да бъде наложена в нашето ежедневие? Например още от училището?

М. Сежер:  Не смятам.

- Защо?

М. Сежер:  Психоанализата е лично занимание, което засяга нашия интимен живот. За сметка на това, психоанализата като такава надминава рамките на лечението. Психоаналитикът, започвайки от Фройд, се чувства привързан и обвързан с това, което се случва в полиса. Той има за какво да мисли, за това което се случва в обществото в полиса, има какво да каже по отношение на него. Когато Фройд написва „Цивилизацията и разочарованието от нея” **, има много определени неща, които той иска да каже. Това е време, когато Европа е толкова болна... (Сежер визира национал-социализма). Мисля, че ангажираността на психоанализата си остава вярна, но в никакъв случай тя не трябва да се превръща в доктрина и най-вече в такава, която промива мозъци. 

-  Още в началото на книгата си „Думи, за да се родиш” разказвате за случка с новородено, което активно реагира на Вашия разговор с него (Сежер заговаря новородено споменавайки мястото, където е погребана неговата баба). Повечето хора реагират скептично на идеята, че новороденото не е нищо повече от бял лист хартия, а Вие му  говорите. То реагира – учудващо е, но реагира... Ами ако не беше реагирало, как щяхте да убедите родителите в правотата на думите си, че детето Ви разбира? 

М. Сежер:  Аз работя с родителите, само когато те вече са съгласни с работата ми. Не се опитвам да убеждавам никого в нищо. Когато едно дете, което лекувам, страда, това значи че или родителите са дошли при мен, или хората от обкръжението на родителите са ги убедили да го направят. В момента, в който те са съгласни да дойдат, вече са готови за чудеса. Моя задача оттук нататък е да работя правилно. Не е необходимо да убеждавам никого. А резултатите са предвидими.

- Има ли шанс новородено дете да изяви в зряла възраст получената при раждането емоционална болка – по една или друга причина. Казано по друг начин: Първите минути и часове по какъв начин могат да се отразят на живота на един вече зрял човек?

М. Сежер:  Това не е отговор за 30 секунди – ще изисква много време да отговоря коректно. Когато едно дете се роди, то се разделя с всичко, което познава - всичко, което е запомнило от неговите усещания от времето, когато е възприемало всичко чрез тялото на своята майка. Изключително важно е, и вече все повече активно се работи в тази посока, когато детето се роди да бъдат възстановени неговите предродилни спомени. Това например се случва, когато новороденото се сложи на корема на своята майка. Така то открива и си спомня всичко, което е свързано с нея – нейната миризма, биенето на сърцето й, допирът с тялото й, вибрациите на гласа й. Всички тези елементи, събрани заедно, за детето ще бъдат продължението на неговия период на съществуване преди раждането му и след него. Липсата на континуитет е най-вредната липса в психическото развитие на детето. Точно поради тази липса имаме проблеми с деца, които са недоносени или имат болести, или някакъв друг вроден или ранно придобит проблем.

Възстановяването на елементите от спомнянето на преродилното съществуване помагат на детето да възстанови етапите, които ще му помогнат да изгради неговия така необходим нарцисизъм. Казано с други думи: да изгради доверието в себе си. Именно доверието, вярата в себе си, е основата на доверието към другите и към живота като цяло. Това, което трябва да направи връзка при детето, когато има разделяне и то губи отправните си точки, са думите – словото, за което говоря в книгите си. Словото ще направи връзка с неговата история, с неговото минало. Това минало е изградено от думи. Това е начинът на говорене, в който детето има свое собствено място. Това място може да бъде повече или по-малко удобно. Думите служат, за да помогнат на детето да се настани в това негово място. Ясно ли се изразявам?

-  Пределно. В контекста на разговора ни, моля Ви да коментирате още една случка от последната си книга, излязла на български. Това е потресаваща случка. Става дума за новороденото бебе Кадер. 

М. Сежер:  Спомням си цялата случка много добре.Но няма да разкажа нищо, защото иначе читателите ще имат един стимул по-малко да прочетат книгата (смях). 

- Ок, друг въпрос – говорите и за проблемите при близнаците. За феномените на близнаците, както знаем много се е изписало, но те продължават да да остават енигма за науката. Кажете, как може да му се помогне на новородено, чийто близнак е загинал при раждане? През последните години подобни случаи се зачестиха многократно поради процедурата инвитро. 

М. Сежер:  Да, не е задължително едно от новородените да умре, но се случва често. Детето е в траур по два начина, защото от една страна усеща траура на майка си – новородените деца по изключителен начин все още са свързани с майката и нейните емоции. Едновременно с това, при него има още един вид траурна тъга, която е в резултат на въпроса: Къде е това братче или сестриче, което беше с мен? Днес сме сигурни, че двете близначета в предродилния период са във връзка и комуникация помежду си. Аз наблюдавах, че комуникацията помежду им е по-силна дори от комуникацията с майката. Това обяснява, че ние трябва да тръгнем от предпоставката, че едно дете, което е загубило близначето си, усеща много силно тази липса. Тази липса и страдание се изразява с липса на думи – то има нужда да разбере, какво се е случило. Затова, ако се постараем да му обясним защо другия близнак го няма, как трябва да се справи с тази тъга, ако му се обясни, че чувството на загуба наранява и майката, че майката е тъжна не заради раждането му, а заради липсата на братчето или сестричето му – ще оправим проблема. Това важи еднакво при аборт или при смърт вътре в утробата, както и при раждане – при всички тези случаи има емоционална загуба и за оцелялото дете. Някои от тези деца, които са оцелели, ще проявят страданието си под всякакъв вид симптоми – няма да се хранят, не спят, плачат непрекъснато. При други, това ще се случи много по-късно, когато изобщо не го очакваме. Аз смятам, че е изключително важно тези симптоми да бъдат предотвратени преди да се е случило неочакваното, като се обясни на детето навреме за какво става дума. Там, където работя вече няма нужда от психоаналитици, които да правят това, което току що ви разказах. Медицинските сестри и лекарите се справят чудесно с тази задача. 

- След като думите имат толкова огромно значение, дори и на такава крехка възраст, това означава ли, че когато в присъствието на детето се говори лошо или добро за някой, то го възприема и е възможно след това да има съответното добро или негативно отношение към човека?

М. Сежер:  О да. Това, което има значение, обаче, са истинските думи. Думите, които казват истината в правилния момент и на правилния човек. Ако това не са верните думи от правилния човек на правилното място, подсъзнанието на детето не го е грижа за това. 

- Трябва да приключваме, г-жо Сежер... Препоръчайте нещо на нашите читатели. На тези, които са или ще бъдат родители.

М. Сежер:  Родителите трябва да имат желанието да чувстват от какво има нужда детето, какво трябва да знае и да се оставят да бъдат водени от него. Децата знаят за нуждите си по-добре от родителите си, което по никакъв начин не означава, че нямат нужда от образование или възпитание. Напротив, именно това е възпитанието. Ключът на възпитанието е в слушането на децата. Пожелавам го на всички родители.

-  Благодаря Ви.

* Франсоаз Долто (1908 - 1988) е прочут френски психоаналитик и педиатър, една от ключовите фигури на френската психоанализа и психоанализата на детето в частност. 

** "Цивилизацията и разочарованието от нея" от Зигмунд Фройд е един от най-продаваните му трудове, написан през 1929 г. В нея се описва основното напрежение между цивилизацията и индивида и теорията, че хората имат определени характерни инстинкти, които са неизменни. Най-видните от тях са желанието за секс и склонността към голяма агресия срещу авторитарните фигури и сексуалните конкуренти. 

Книгата може да бъде намерена на български единствено в апокрифен вариант.

Източник: slaveikov.bg

Филм за идеите на Франсоаз Долто

Facebook

Франсоаз Долто отговаря на въпроси на публиката

ВЪПРОС: Вие споменахте за индуктивния глас на другия. Може ли да развиете тази идея по отношение на глухонемите деца?

          
Ф. Д.: Вродено глухите деца изобщо не са неми. Глухите са много приказливи, но не с това, което се чува, не с модулациите на гласа, които ухото чува; има някои, които чуват звуци, вибрации и които не са глухи за всичко. Във всеки случай те живеят изцяло с езика, с визуалния език, с езика на обонянието, на ритъма, на мимиката, на жестовете.

          
Някои деца са глухи и слепи. С тези деца може да се работи, аз самата съм работила с такива деца, дори с деветнадесетгодишни, тогава, когато ги смятаха за умствено изоставени.

          
Тяхното средство да различават другия е обонянието и допирът. С тях може да се общува много добре, особено когато са малки.

          
Още по-добре би било, ако родителите, чието дете е глухо, знаят, че то също общува чрез език, така както и чуващото дете – не чрез вербален език, но с езика на мимиките, на съучастието, на радостта, на мъката, на отношенията между психиките и чрез жестомимичния език на своята народност, ако родителите се научат да разбират този език. Ако родителите могат да научат жестомимичния език заради своето дете, това би било много добре, разбира се, но е много важно също, ако те могат да общуват от разстояние чрез мимика и във всеки случай да влизат в контакт с детето си чрез всички възможни начини извън вербалния чуваем език.

          
Глухите деца живеят непрекъснато в магичен свят. Например майката чува колата на мъжа си, който си идва: тя отива да го посрещне на вратата. Детето, което е виждало бащата да влиза, когато майката отваря вратата, тръгва да отвори само вратата, за да влезе бащата, и тогава изпитва ужасна безпомощност. То си мисли, че никога няма да може да предизвика появата на бащата, защото не му е обяснено, че е глухо. Не се казва на децата, че са глухи, което е груба грешка.

          
На всяко дете с недъг трябва да му се каже веднага какво му има, в момента, в който бъде установен.

          
Когато му се каже за недъга, щом той бъде установен, детето може да бъде възпитавано по друг начин, защото, след като знае, то няма да страда от усещане за непрекъснато безсилие. То разбира в какво се състои неговата инвалидност, благодарение на което може да я компенсира с другите си сетива, с други средства за общуване, които при него са много по-изострени в сравнение с тези, които не страдат от такава недъгавост.

          
Всъщност ние слизаме по стълбищата с очите си. Остарявайки, все повече си даваме сметка за това. Живея от четиридесет години в същата сграда, със стълбище, което познавам добре, но когато токът спре, се хващам за перилата. Изглежда, че обикновено слизам по стълбите с помощта на зрението си.

          
Глухото дете има много по-зорък поглед за всичко означаващо: нюансите, лицата, а също така съществува и обонянието. Всички ние като живи същества излъчваме специфична миризма. Миризмата ни се променя според чувствата, които изпитваме, и малките деца, чието обоняние подлежи на развитие, когато усещат лицата от разстояние, разпознават по този начин близките, ако не ги виждат или не ги чуват. Това е валидно за глухите деца. Двойки мозъчни нерви командват зрението и слуха ни. Когато слушаме надясно, не можем да не обърнем очите в същата посока. Детето, което няма слух, за да чува, слуша с очите си, ако можем така да се изразим, с усещането си за допир, като с радар.

          
Може би сте чели свидетелства на слепи, които се ориентират в пространството посредством нещо подобно на радар. Веднъж Ж., ослепял на стари години, открива, че започва напълно да се ориентира в пространството, в което се намира, чрез усещането си за дълбочина и ширина на стаята благодарение на несъзнаван дотогава радар, който изведнъж го повел. Прочетох много интересна книга, излязла през двадесетте години на ХХ в., написана от ослепял по време на войната човек, който се чувствал „загубен” до деня, в който изведнъж получил това усещане. Сляп по рождение споделил с него за такава възможност. Той си казал: „За мен ще е невъзможно, бях много възрастен, когато ослепях (той ослепял по време на войната от 1914 г.).” Въпреки всичко един ден, както се чувствал загубен в самотата си сред шума на тълпата, редом с група слепци като него, изведнъж се почувствал като „понесен”, като че ли бил изпаднал в състояние на безсъзнание. И тогава получил възприятие за „радар”, за стени отдясно и отляво. На едно място усетил зелени растения, които трябвало да притъпяват звука. Попитал другите около себе си, които страдали по-отдавна от слепота: „Ами да, му казали те, чудесно, ето че и ти се сдоби с радар. Сега вече бастунът почти няма да ти служи, доверявай се на твоя радар.” Звучи невероятно.

          
Глухите деца могат с помощта на зрението си да разбират хората, те имат възприятие за допир, обоняние и несъзнаван жестомимичен език. И разбира се, има още по-добро средство, а именно съзнателният код, наречен „език на знаците”; те могат да го научат и родителите, които го овладеят да им говорят на него.

          
Дете, което общува с родителите си от самото си раждане, ще се адаптира много по-лесно в обществото, най-вече в обществото на глухите, които си служат с езика на знаците, като в същото време ще се чувства сигурно в обществото на чуващите. По-късно на четири-петгодишна възраст, ще се види как да бъде обучено на този друг, втори език (първият е езикът на знаците), вербалния език на неговата страна, при нас французите това е езикът, говорен и четен по устните.

Източник: Франсоаз Долто - "Всичко е език", ИК "Колибри", 2006 

Откриват аутизъм при все повече деца

    Снимка: Doctorbg.com

    Едно от всеки 88 деца към момента е с аутизъм. Това стана ясно на първата Международна обучителна конференция, засягаща заболяването, която се проведе в София. Според експерти аутизмът расте като епидемия, тъй като преди 20 години децата с подобен проблем са били 1 на 2000.

    По думите на българския омбудсман Константин Пенчев у нас явлението аутизъм до съвсем скоро не е било познато, затова е било крайно време българите да се информират повече за проблемите на тези деца. Според общественият защитник трябва да бъде намерен пътят, който да  осигури на аутистите пълноценен живот, тъй като държавата и институциите в нея отдавна били длъжници на лицата от аутистичния спектър. 

    Според Мина Ламбовски, председател на сдружение "Тацитус", в момента броят на децата с аутизъм в системата на държавното образование нараства непрекъснато, а учителите и специалистите не разбират естеството на техните проблеми и не могат да им помогнат и да ги овладеят. Това неминуемо се отразява, като понижава качеството на образователната система. Ето защо не само за децата с аутизъм, но и за цялото ни общество е от изключително значение да се предприемат незабавни мерки за обучаване на специалисти от детските градини, училищата и помощните училища. 

    На конференцията стана ясно, че от Столична община ще отпуснат сграда, която да се превърне в национален център, в който да бъдат извършвани обученията. 

Източник: в-к "Анонс", бр.149/28 май - 3 юни 2012 г.

Силата на играта